Нека си поговорим за един истински нашенец, носещ се по алеите на града с гордо вдигната глава. Изпъчил гърди, с широка усмивка на лице и проблемите на света стоварили се на неговата глава.
За другия герой няма да говорим – защото не е е важно, той не е важен, само една сянка на света.
В един от забързаните си дни нашенецът се разхождал по една оживена улица, разминавайки се с много други нашенци. Но другите не са важни. Те са с не по-малко широка усмивка, вървят не по-малко гордо, но все пак не са част от историята. Фон, запълват празнината на околността. Но изведнъж нашенеца се спънал, така е то със всичките дупки. Замалко да падне, но бил спрян от нечия ръка. На пръв поглед нищо необичайно, но нашенеца решил, че тази доброта не трябва да минава незабелязана.
-Благодаря ти!
-За нищо – отговорил скромно непознатия и тръгнал отново по пътя си.
Тогава нашенеца забелязал нещо странно. Човек, който му помогнал не бил обикновен, не заради друго, просто не бил специален. Не бил с гордо вдигната глава. Не бил един типичен нашенец. Вроденото любопитство на нашенеца се обадило и решил да се поинтерсеува. Тук нашата приказка разказва за обрата на нещата. Те не биха се стекли така ако „спасителя” бил обикновен човек. Но не, този е специално неспециален. Нашенеца го настигнал и го заговорил.
-Кой си ти?
-Как така кой, не ме ли позна?
-Не – момент на неловко мълчание. Не стига, че ме спаси, а даже ми е познат за когото не се сещам. Изглеждаш някак познат, но толкова смътно. Да не сме си виждали на някоя забава? Може би сме се засичали по улиците на града?
-Не, по общи забави не ходим, а самия аз из града рядко се разхождам. Но все пак те познавам, както и ти ме познаваш. Или поне познаваше.
Минута на напрегната тишина. В съзнанието на героя ни изплуват хиляди спомени, търсещи информация за този човек, но такава просто няма.
-Прости ми, но не се сещам – каза нашенеца – би ли ми припомнил?
-Разбира се, но преди това ме огледай добре и ми опиши как изглеждам в твоите очи.
На нашенеца му станало още по неудобно. Сега трябва да опише необикновената външност на човек, когото явно познава, но не помни, а на всичкото отгоре и човека му е помогнал. Той го огледал добре – фигура на човек, нищо специално, никакви белези, нормални дрехи, стандартен чист външен вид. Но нещо не било наред. Очите на познатия наистина били познати. Но от къде, от кога. Нашенеца вече знаел, че наистина са се срещали, но било само размит спомен, далечен спомен на нещо, което вече го няма. А в тези очи имало някаква сянка, като тази която пада на земята от някое вековно дърво. Плътна и вечна, стояща там от незапомнени времена. Но в тази позната картина имало толкова незнайни неща.
От къде е този образ отсреща? Приятели ли сме били? Да не ми е далечен роднина?
Света все едно бил на забавен кадър или поне трябвало да е, защото иначе тази ситуация на съзерцание би продължавала много, много минути. Тогава непознатия познат помогнал на нашенеца. Една голяма идиотска усмивка пратила повече информация, от колкото би могла и най-дебелата книга.
Сянката не била от някое древно дърво. А от дънер прогнил от вечността прекарана под бурите на света. А в сянката му бил самия той – нашенеца. Но как така. Този отсреща бил познат, но не чак толкова, просто било невъзможно да е той, няма как. И бил прав, сетил се, кой е отсреща. Разбрал как може да му е толкова познат, как може толкова да си приличат.
Човек който някога бил по-близък до сърцето му от роден брат. Човек, който познавал, или поне си мислел, че познава докато един ден въпросната личност го изумила, с дейстиве толкова странно и необичайно, че довело до край отношенията им. Противоречил е на нашенеца, на неговите идеали и мечти, на неговите решения и цели. Нашенеца се стегнал и се престрашил да опише най-накрая стария си приятел.
Вече обмислял как точно да предсави новия си познат. Да му представи сегашния му вид, едно изкривено изображение на предишното му същество. Нашенеца искал да каже на отдавнашния си непознат, че вече не прилича на себе си, че изобщо не е човека, който е познавал. Щял да обвини бившия си приятел, че не е помагал и е стоял винаги в опозиция. Дори почнал да измисля как да контрира опонента си ако посмее да се обади. Почнал да набира ярост. Щял да излее целия си гняв върху този, който му помогнал, за всичко щял да го обвини – и за забързания си живот, и за проблемите, сегашни, минали и бъдещи, дори за това, че е видял себе си в погледа му. Ето че го подхванал:
-Ах, ти! Знам от къде те познавам. Ти някога…
-Да точно така… аз някога, по-точно преди малко ти помогнах да не паднеш. Така както би ти помогнал и някой близък човек, дори и да си му обърнал гръб.
Новия непознат се обърнал и продължил по пътя си, някъде там из мравуняка от забързани хора. Изчезнал в тълпата, а за нашия горд нашенец останал само спомен за дънера и за човека, в чиито очи го бил видял. Той повече не срещнал този призрак от миналото си никъде другаде, освен в сенките на дърветата.
Публикувано в Мечта - нека летя
